Дойна Рущ. Зогру. Превод от румънски Василка Алексова. София, Балкани
în Kultura, nr 18, din 13 mai 2011

 Макар и сърдити, когато се споменава вампирът Дракула като румънец, румънските писатели не пропускат при случай да вземат нещата в свои ръце, да създадат някакъв Дракула, различен от този на Брем Стоукър. Темата за вампира и неговото реабилитиране привлича в днешно време няколко писатели, чието друго битие е науката. Така се получава ерудитски роман, достатъчно забавен и лек за четене, който предлага и нова теза по историческия казус (в духа на романите на Умберто Еко).
Дойна Рущ е писател именно с ерудитски профил. Автор е на „Енциклопедия на хуманистичната култура за бързащи хора”(2004), на „Речник на символите в творчеството на Мирча Елиаде” (1997), на „Речник на темите и символите в румънската литература” (2002) и др. Романът й „Зогру” обхваща румънската история от 1460 г. до 2005, от Влад Дракул Стария до съвременни политици и писатели, някои от които въведени със собствените им имена. Фантастичното същество Зогру се вселява в герои в продължение на седем века, за да разказва за любов, пари и политически амбиции. Зогру се вмъква във все нови и нови тела и всъщност ги превзема отвътре. По-скоро дух, без антропоморфния образ на класическия Дракула, той влиза през малки дупчици във врата на своите приемници и с това напомня родството си с вампира, който оставя аналогични белези на врата на жертвата.
Четивността на романа на български показва, че преводачът е успял да преодолее „праговете” по пътя си, без да се препъне. Ако възприемем коментарите на Пол Рикьор, че критерий за добър превод е да се постигне същия смисъл, не бива да пропускаме и предупреждението му, че съществува рискът този „смисъл” да бъде изтръгнат от единството му с плътта на думите и е необходимо преводачът да не забравя и тази, понякога изгубена в търсенето на еквивалент плът, защото тя носи „звучност, вкус, ритъм, пространство, мълчание между думите, метрика и рима” (P. Ricoeur.Surlatrаduction. Paris, Bayard, 2004, с. 68).
Василка Алексова е университетски преподавател, езиковед, специалист по социолингвистика и диалектология. Тя е българско съответствие на румънския ерудит, каквато е и писателката Дойна Рущ. Поначало между румънския и българския език съществува една сложна връзка, един корпус от сходна лексика, която функционира с не винаги идентични значения и конотации. В романа, в тънката плетка от средновековни понятия, исторически имена и топоними, Василка Алексова се е ориентирала именно като ерудит, като, например, прецизно обяснява под линия, че владетелят Влад Дракул е бащата на Влад Дракула: „Спатарят Гонджа през повечето време отсъстваше. Обикновено привечер впрягаше конете в каретата и отиваше само с кочияша оттатък хълма, при Дафина Бъляну. Беше човек без много грижи. Още на 17 години се беше записал във войската на Влад Дракул Стария. Замина от Бранище с двамата си братя и заедно се включиха в антитурската експедиция от 1443 г. Стигна с войската чак до София. Ала братята му умряха по пътя. Първият се сби с някакви търговци в един хан в Гюргево и умря дори преди да минат Дунава. Другият загина в Турну, пак при някакъв спор със стражите на пристанището.”
Със същата лекота Василка Алексова преминава и праговете на разговорната лексика, както и на преплитането на фикция и документалност, което писателката ползва като подход: „Недостатъчно ефектна и дори досадна, си каза Андрей Йонеску, докато затваряше в презрение „Митологията” на Тудор Памфилие. Щеше му се да намери някаква страхотна история, в която да вмъкне различни пикантни подробности, харесващи се на простолюдието. Усмихна се и произнесе с финес думатапростолюдие (...)”. В този пасаж вече сме в мислите на съвременния писател Андрей Йонеску, който споменава реално съществуващи книги, докато чака да бъде посетен от загадъчния Зогру. Преводът жизнерадостно превежда и специфични прякори: „Янку Йонашку беше логотет, а децата му бяха уредени на служба в Дивана и в княжеските канцеларии. Между тях имаше един, който му напомняше и за Пъпчивия, и за Главореза, а имаше нещо и от артистичния дух на Зографа.”
„Зогру”, в превод на Василка Алексова, е едновременно прецизно и вдъхновено написан на български. Съответно на жанра на ерудитския роман, би трябвало да говорим и за ерудитски превод. Българският текст ни забавлява по аналогичен на оригинала начин, като уверено ни сродява с исторически събития, с фантастичните видения и с проблеми на съвременните румънци. Според критериите на Пол Рикьор, можем да отбележим и вярност към невидимиятрети текст, и български език със собствена плът.
 

Румяна Л. Станчева